В мига на раждането си бебето би чувствало страх от опасността да умре, ако милосърдната съдба не бе го лишила от възможността да съзнава възможните рискове при излизане от майката и от интраутробното си състояние. След като се роди, то остава приблизително със същите възможности — не различава предмети, няма съзнание за себе си и за света като нещо отделно. Бебето чувства единствено стимулиращата топлина и храната, които му дава майката. Майката е топлина, майката е храна, майката е еуфоричното усещане на доволство и сигурност. По терминологията на Фройд това състояние е един от видовете нарцисизъм. Външната реалност, хората и предметите имат значение само ако задоволяват вътрешното състояние на организма или му пречат. Реално е само онова, което е в мен — всичко външно е реално само по отношение на моите нужди, никога по отношение на своите собствени качества или потребности.
С растежа и развитието си детето започва да възприема нещата такива, каквито са. Удовлетворението от храненето вече се разграничава от зърното на майчината гръд, а тя — от майката. Най-сетне детето започва да различава отделни реалности — своята жажда, майчиното мляко, майката, нейната гръд. То се учи да възприема много други обекти като различни, съществуващи отделно един от друг. На този стадий то започва да ги назовава с имена. Същевременно усвоява отношението към тях — разбира, че огънят пари и предизвиква болка, че тялото на майка му е топло и приятно, че дървото е твърдо и тежко, а хартията — лека и може да се къса. Детето се учи как да постъпва с хората — мама се усмихва, когато се храня добре, взема ме на ръце, ако плача, хвали ме, като се изакам. Тези възприятия кристализират и се обединяват в чувството „обичат ме“. Обичат ме, понеже съм дете на майка си. Обичат ме, защото съм безпомощно. Обичат ме, защото съм хубаво, възхитително. Обичат ме, понеже майка ми се нуждае от мен. Или ако обобщим: Обичат ме заради онова, което съм аз, или може би по-точно — обичат ме, защото съм аз. Чувството да бъдеш обичан от майка си е пасивно. Не трябва да правя нищо, за да бъда обичан — майчината обич е безусловна. Единственото, което се иска от мен, еда бъда — да бъда нейно дете. Майчината обич е блаженство, спокойствие, не е необходимо да се завоюва, не е необходимо да се заслужи. Безрезервната майчина любов има обаче и негативна страна. Не само че не е необходимо да бъде заслужена, но тя също така не може да се спечели, да се създаде, да се възпре. Ако я има, тя е благословия, ако я няма, животът е лишен от цялата си красота и нищо не мога да направя тя да се появи.
За повечето деца на възраст от осем и половина до десет години въпросът се свежда изключително до това, да бъдеш просто обичан, или да те обичат за това, което си. Детето до тази възраст още не обича, то откликва с признателност и радост за това, че го обичат[1]. През този период се появява нов фактор — новото чувство, че създаваш обич със собствената си активност. За пръв път детето мисли да даде нещо на майка си (или на баща си) или да създаде нещо — стихотворение, рисунка или друго. За пръв път в живота на детето идеята за обич се видоизменя — освен че е обичано, то започва да обича, да бъде източник на обич. Необходимо е да минат много години от този първи миг до една зряла обич. Вече в юношеството си детето е превъзмогнало своя егоцентризъм — другият човек вече не е преди всичко средство за задоволяване на нуждите му. Нуждите на другия човек са еднакво важни, всъщност дори са станали по-важни. Да даваш, носи по-голямо удоволствие, повече радост, отколкото да получаваш. Да обичаш, е по-хубаво дори от това да си обичан. Започвайки да обича, то е излязло от затворническата килия на своята самота и изолираност — дело на нарцисизма и егоцентризма. То има чувството за нов съюз, за взаимност, за единство. Нещо повече — то чувства сила да събужда обич, когато обича, а не да я получава, понеже е обичано в качеството му на малко, безпомощно, неукрепнало или „добро“. Детската обич се придържа към принципа„обичам, понеже съм обичан“, а зрялата — към „обичат ме, защото обичам“. Детската любов казва „обичам те, защото се нуждая от теб“, а зрялата — „нуждая се от теб, защото те обичам“.
Тясно свързано с развитието на способността да обичаш е развитието на обекта на обичта. През първите си месеци и години детето е най-привързано към майката. Тази привързаност води началото си от времето преди раждането, когато майката и детето са все още едно цяло, макар и да живеят като самостойни единици. В някои отношения положението се променя след раждането, но не толкова, колкото би се очаквало. Бебето, макар че вече живее извън утробата, все още е напълно зависимо от майката. От ден на ден обаче то става все по-самостоятелно: прохожда, започва да говори, да изследва света от своя гледна точка. Отношението към майката частично изгубва жизненото си значение, в замяна на което взаимоотношението с бащата придобива все по-важна роля.
За да разберем това пренасочване от майката към бащата, се налага да изясним съществените качествени разлики между майчината и бащината обич. За майчината обич вече стана дума. По своята природа тя е безусловна. Майката обича новородената си рожба като свое дете, а не защото отговаря на някакви специфични условия или живее според някакви конкретни изисквания. (Естествено, тук говорим за „идеалните типове“ майчина и бащина обич, по смисъл, влаган от Макс Вебер или по прототип в духа на Юнг — без да се подразбира, че всяка майка и всеки баща обичат по същия начин. Става дума за майчиния и бащиния принцип, присъщ на майчината и бащината личност.) Безусловната обич отговаря на един от най-силните копнежи не само на детето, но и на всеки човек. От друга страна, фактът, че си обичан заради собствени заслуги, заради това, че имаш известни основания, винаги хвърля сянка на съмнение — може би не е доволен от мен оня, който искам да ме обича, може би това, може би онова — винаги съществува страх, че обичта между двамата може да свърши. Освен това „заслужената“ обич много лесно предизвиква огорчение, че човек не е обичан заради самия него, а единствено за-. щото създава удоволствие и в последния анализ — не е обичан, а използван. Нищо чудно, че всички благоговеем пред майчината обич, като деца и като възрастни. Повечето деца са наистина щастливи като обект на майчина обич (до каква степен, ще разискваме по-нататък). При възрастните тази мечта трудно може да се осъществи. В най-добрия случай тя остава като компонент на нормалната еротична любов, нерядко намира израз и в религиозни форми, а по-често — в невротични страдания.
Взаимоотношенията с бащата са съвсем други. Майката е домът, в който започваме живота си, тя е природата, почвата, океанът. Бащата не е такъв естествен, роден дом. През първите години на детето той почти няма връзка с него и ролята му не може да се сравни с майчината грижа. Въпреки че не е олицетворение на естествения свят, бащата представлява другия полюс на човешкото съществуване — светът на мисълта, на сътворените от човешка ръка неща, на закона и реда, на дисциплината, на пътешествията и приключенията. Бащата е този, който учи детето, който го извежда на пътя към света.
Тясно свързана с неговата роля е функцията, произтичаща от обществено-икономическото развитие. Когато възниква частната собственост и възможността тя да бъде наследявана от единия от синовете, бащата започва да мисли в ръцете на кой от тях ще я остави. Естествено изборът му пада върху оня, който е най-подходящ и затова най-много го обича. Бащината обич е условна. Нейният принцип е: „Обичам те, защото ти ще осъществиш очакванията ми, понеже ти изпълняваш дълга си, понеже си като мен.“ В условната бащина обич, както в безусловната майчина любов, откриваме негативна и позитивна страна. Негативната се свежда до самия факт, че бащината обич трябва да бъде заслужена и може да изчезне, ако синът не прави онова, което се очаква от него. В нейната основа е залегнал принципът на подчинението като най-важна добродетел, а неподчинението — като най-голям грях, и съответното му наказание — лишаване от бащина обич. Позитивната страна е не по-малко важна. Понеже неговата обич е условна, аз мога да направя нещо, за да я заслужа, да си я издействам. За разлика от майчината обич тя не е извън моята воля.
Майчиното и бащиното отношение отговарят на собствените потребности на детето. Рожбата се нуждае от безусловната майчина любов и грижа във физиологичен и психичен аспект. След навършване на шест години детето започва да чувства нужда от обичта на бащата, от авторитета и ръководството му. Ролята на майката е да му гарантира сигурност в живота, а на бащата — да го учи, да го насочва, за да се справя с проблемите, пред които го изправя обществото. В идеалния случай майчината любов не се опитва да ограничи растежа на детето, не поощрява неговата безпомощност. От нея се изисква да има вяра в живота, а следователно да не прекалява с безпокойствата си около детето, за да не го „зарази“ с тревогите си. Част от живота й трябва да бъде посветен на желанието детето да стане самостоятелно и в края на краищата да се отдели от нея. Бащината обич трябва да се ръководи от принципи и очаквания. Тя трябва да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и авторитетна. От нея се изисква да осигурява на растящото дете засилващо се чувство на компетентност и в края на краищата да му създаде условия да се превърне в самостоятелен авторитет, отделен от бащиния.
Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си. Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив.“ Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни реалности, а ги е пресъздал в себе си. В противовес на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е възприел механично, не ги еприсъединил, а е вградил майчината съвест в собствената си способност да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Освен това зрелият човек обича едновременно с майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими.
Ако усвои само бащината си съвест, той ще стане груб, коравосърдечен. Придобие ли само майчина съвест, ще загуби ориентация за разумна преценка и ще пречи на своето развитие и на напредъка на другите.
В този процес — отначало привързаност към майката, после — към бащата, и накрая синтез на двете тенденции, се крият душевното здраве и пътят към зрелостта. Неуспехът на подобно развитие става причина за невроза. Макар че разширяването на разсъжденията ни в тази посока излиза извън рамките на книгата ни, някои кратки допълнения биха помогнали за изясняване на гледището ни.
Една от причините за изпадане в невроза може да бъде любящата, но разглезена майка и слабохарактерният и равнодушен баща. При подобен случай детето може да фиксира ранната си привързаност към своята майка и да се оформи като човек, изпаднал в зависимост от майка си, в състояние на безпомощност и с характерни за рецепторната личност склонности — тоест да получава всичко наготово, да го покровителстват, да го обкръжават с грижи. Същевременно той е лишен от бащините качества — дисциплина, самостоятелност и способност да се справя сам с житейските трудности. Такъв човек би могъл да търси „майки“ във всеки — понякога жена, а понякога — мъж, — който разполага с власт и сила. Ако, от друга страна, майката е студен, неотзивчив, деспотичен характер, детето може да пренесе очакванията си за защита към своя баща и последващи фигури на „бащи“, когато стане по-голямо. Крайният резултат ще бъде подобен на предходния случай. Възможно е то да се оформи като едностранчиво ориентирана към баща си личност, изцяло отдадена на спазване принципите на закона, реда и властта, лишена от склонността да очаква или да получи безусловна обич. Подобна тенденция впоследствие, може да се задълбочи, ако бащата е авторитарен характер и същевременно силно привързан към сина си. Типичното за такива невротични тенденции е, че един от принципите — майчиният или бащиният — не намира практическо развитие, или — това се отнася за по-тежките невротични състояния — ролите на майката и бащата се смесват и като отделни лица във външната действителност, и по отношение функциите им във вътрешния живот на детето. По-нататъшното изследване би ни разкрило, че някои видове неврози, като например маниакалните,. се развиват на основата на едностранчивата привързаност към бащата, а други,. като истерия, алкохолизъм, неспособност за самоутвърждаване и за реалистичен подход и справяне с житейските проблеми, депресиите, са резултат на ориентация към майката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар