VII
Ден след ден откривах, че все по-лесно навлизам в церемонията на стрелбата с лък, установена от „Великата доктрина“. Изпълнявах я без усилия или, ако бъда по-точен, чувствах, че ме пренасят през нея като насън. Досега предсказанията на Майстора се потвърждаваха. И все пак, аз не можех да предотвратя разсейването на концентрацията си, точно в момента, когато стрелата трябваше да излети. Изчакването в точката на най-голямо напрежение стана толкова уморително, че напрежението ме отпускаше, но и толкова тонизиращо, че постоянно бивах отклоняван от моето самовглъбяване и се Налагаше да насочвам вниманието си към изстрелването на стрелата.
- Спри да мислиш за изстрела! - възкликваше ми Майсторът. - Така няма да има повече начин да се провалиш!
- Не мога да се въздържа - отвърнах аз. - Напрежението става твърде болезнено.
- Чувстваш го, само защото всъщност не си се освободил от себе си. Толкова е просто всичко. Можеш да научиш от най-обикновеното бамбуково листо, какво трябва да стане. То се навежда все по-надолу и по-надолу под тежестта на снега. Изведнъж снегът се плъзга към земята, без да помръдне листото. Остани и ти така в точката на най-голямо напрежение, докато изстрелът не падне от тебе.
И наистина е така: когато напрежението се осъществи; изстрелът трябва да падне, той трябва да падне от стрелеца като снегът от бамбуковото листо, преди стрелецът изобщо да си помисли за това.
Въпреки всичко, което можех да направя или не бях направил, не можех, да изчакам изстрела да „падне“. Както и преди, нямах друга алтернатива, освен да го пусна нарочно. И този упорит провал ме подтискаше още повече, тъй като се обучавах вече трета година. Няма да отрека, че съм прекарал многобройни мрачни, часове, чудейки се, мога ли да оправдая това пилеене на време, което сякаш не ми даваше никаква съществена връзка с онова, което бях научил и преживял досега. Саркастичната бележка на един мой сънародник, че в Япония могат да се вършат и много по-важни неща от това просяшко изкуство, все ми идваше наум, и въпреки че навремето я бях пропуснал покрай ушите си, въпросът му какво възнамерявам да правя с моето Изкуство, ако изобщо някога го изуча, вече не ми изглеждаше напълно абсурден.
Майсторът сигурно е усещал какво ставаше в ума ми. Той, както ми каза по-късно г-н Комачийя, се бе опитал да прочете едно японско въведение във философията, с цел да открие как би могъл, да ми помогне от страна, която аз вече познавах. Но в края на краищата, той изоставил книгата със сърдита физиономия и отбелязал, че сега наистина разбира, че човек, който се интересува от подобни неща, естествено би намерил Изкуството на стрелба с лък, за необикновено трудно за изучаване.
Прекарахме лятната си ваканция край морето, в самотата на тих, мечтателен пейзаж, отличаващ се с изящната си красота. Бяхме взели своите лъкове с нас като най-важна част от екипировката ни. Ден след ден, аз се концентрирах върху пускането на стрелата. Това се превърна за мен в идея-фикс, което ме караше все по-често да забравям предупрежденията на Майстора, че не трябва да се упражнявам в нищо друго, освен в откъсващо от себе си самовглъбяване. Прехвърляйки в ума си всички възможности, стигнах до извода, че грешката не може да бъде там, където Майсторът подозираше, че е: т.е. в липсата на безцелност и отсъствие на егото, а е във факта, че пръстите на дясната ръка твърде здраво притискаха палеца. Колкото по-дълго се налагаше да чакам за изстрела, толкова по-конвулсивно ги притисках едни към други, без да мисля. Точно в този миг, рекох си, трябва да пусна стрелата. И така, аз бях намерил просто и очевидно решение на проблема. Ако, след като обтегна лъка, внимателно отпусна натиска на пръстите върху палеца, идва мигът, когато палецът, вече незадържан, ще се откъсне от мястото си, все едно спонтанно: по този начин стрелата може да излети светкавично и изстрелът очевидно щеше да „падне като сняг от бамбуков лист“. Това откритие ми се предостави не на последно място и заради измамната си прилика с техниката на стрелбата с пушка. Там показалецът бавно се свива, и постепенно намаляващия натиск преодолява и последната съпротива.
Успях много бързо да убедя себе си, че явно съм поел по вярна следа. Почти всяка стрела излиташе гладко и неочаквано, според моя начин на мислене. Естествено, не пропуснах да забележа и обратната страна на този триумф: прецизната работа на дясната ръка изискваше цялото ми внимание. Но аз се успокоявах с надеждата, че това техническо решение постепенно щеше да се превърне за мен в такъв навик, че вече няма да го забелязвам по-нататък, и че ще дойде ден, когато, благодарение на това, ще съм в състояние да пусна стрела, забравил себе си и несъзнателно, в момента на най-голямо напрежение, и че в този случай техническата сръчност ще се превърне в „духовна“. Затъвайки все повече и повече в това убеждение, аз заглуших надигащия се в мен протест, пренебрегвах съветите На жена си, насочени в противоположна посока, и продължавах с чувството на доволство, че съм направил решителна крачка напред.
Първият ми изстрел след възобновяване на уроците според мен бе бляскав успех. Пуснах стрелата гладко и неочаквано. Известно време Майсторът ме гледа и после каза колебливо, като човек, който се чуди дали да вярва на очите си: „Още веднъж, моля!“ Вторият ми изстрел ми се видя по-добър и от първия. Майсторът пристъпи към мен, без да каже и дума, взе лъка от ръката ми и седна на възглавничка с гръб към мен. Знаех какво означава това и се оттеглих.
На другия ден г-н Комачийя ми извести, че Майсторът се отказва да ме обучава по-нататък, защото съм се опитал да го измамя. Ужасен свръх всякаква мярка, от подобно тълкуване на поведението ми, аз обясних на г-н Комачийя защо, за да не се проточи обучението ми вечно, съм се захванал с този метод за пускане на стрелата. След като той се застъпи за мен, най-накрая Майсторът бе готов да отстъпи, но уроците щяха да продължат при условие да дам устно обещание, никога да не обиждам повече духа на „Великата Доктрина“.
Ако дълбокият срам не ме бе излекувал, то държането на Майстора сигурно щеше да ме излекува. Той не спомена инцидента и с една думала само спокойно каза: „Виждаш какво става, когато не можеш да изчакаш без цел, в състоянието на най-голямо напрежение. Дори не можеш да научиш и това, без да не се питаш постоянно: «Ще успея ли да се справя?» Чакай търпеливо, за да видиш какво ще стане - и как ще стане!“
Изтъкнах пред Майстора, че вече четвърта година се обучавам, а престоят ми в Япония е ограничен.
- Пътят към целта не трябва да се измерва! Какво значение имат седмиците, месеците, годините?
- Ами ако се наложи да се откажа по средата? - попитах аз.
- След като веднъж наистина се освободиш от своето его, можеш да се откажеш винаги. Продължавай да се упражняваш.
И така, отново започнахме от самото начало, сякаш всичко, което бях научил досега, бе станало безполезно. Но изчакването в точката на най-голямо напрежение вече не бе толкова успешно, както преди, сякаш за мен бе невъзможно да се измъкна от коловоза.
Един път попитах Майстора:
- Как ще излети стрелата, ако „аз“ не я пусна?
- „То“ излита, - отвърна ми той.
- Чувал съм те на няколко пъти преди да го казваш, така че, нека то формулирам по друг начин: как мога да чакам изстрела, забравил самия себе си, ако „аз“ не съм там?
- „То“ чака при най-голямото напрежение.
- Но кой или какво е това, „То“1?
- Когато веднъж разбереш това, вече няма да имаш нужда от мен. А ако аз се бях опитал да ти дам ключ към него с цената на собствения, си опит, то тогава по-лош учител от мен не би имало и бих заслужавал уволнение! Така че, нека престанем да говорим за това и да продължим с упражненията.
Преминаха седмици, без да направя и крачка напред. В същото време открих, че това въобще не ме безпокои. Уморил ли се бях от всичко това? Дали ще изуча изкуството или не, дали ще разбера какво има предвид Майсторът под „То“ или не, всичко това бе започнало изведнъж да ми се струва толкова далеч от мен, толкова безразлично, че вече съвсем не ме тревожеше. На няколко пъти, решавах да се доверя на Майстора, но когато заставах пред него, изгубвах кураж; бях убеден, че никога няма да чуя нищо друго освен еднообразния отговор: „Не питай, упражнявай се!“ Така че престанах да питам и ми се искаше да престана и да се упражнявам, ако Майсторът не беше ме уловил неумолимо в хватката си. Живеех ден за ден, изпълнявах професионалните си задължения възможно най-съвестно, и в края на краищата престанах да оплаквам факта, че всичките ми усилия през последните няколко години са се оказали безсмислени.
И тогава, един ден, след един изстрел, Майсторът направи дълбок поклон и прекъсна урока.
- Точно сега стреля „То“! - извика той и аз го погледнах объркано. А когато най-накрая разбрах какво бе имал предвид, не успях да потисна внезапния изблик на радост.
- Това, което казах - строго ми рече Майсторът - не беше похвала, а само твърдение, което не трябва да те вълнува. Нито пък поклонът ми бе предназначен за теб - ти не носиш никаква отговорност за този изстрел. Този път, ти напълно бе забравил за себе си и не си поставяше цел в точката на най-голямо напрежение, така че стрелата падна от тебе като зрял плод. А сега продължавай да се упражняваш, сякаш нищо не е станало.
Едва след като измина доста време, започнаха да се получават и още точни изстрели, й Майсторът ги отбелязваше с дълбок поклон. Как ставаше така, че те излитаха, без аз да правя нищо? Как ставаше така, че здраво стиснатата ми дясна ръка изведнъж отлиташе назад, широко разтворена, тогава не можех да обясня, а и днес все още не мога. Но остава факт, че това се случваше - и само то е важно. Но поне достигнах до точката, когато можех сам да различа истинските изстрели от провалите. Качествената разлика е толкова голяма, че след като веднъж се преживее, не може да не се забележи. Външно, за наблюдателя, истинският изстрел се отличава с омекотяване на дясната ръка, след като отлети назад, така че през тялото не минава тръпка. А след неправилните изстрели, сдържаният дъх се издишва експлозивно, и следващото вдишване не идва достатъчно бързо. След истинските изстрели, дъхът излиза гладко и без усилие, а после въздухът отново се вдишва без бързане. Сърцето продължава да бие равномерно и спокойно, и стрелецът с необезпокоена концентрация може да продължи със следващия изстрел. Но вътрешно, за самия стрелец, истинските изстрели имат ефекта да го накарат да се чувствува така, сякаш денят току-що се е зазорил. Той чувствува, че всичко би могъл да прави както трябва, и - може би, това е; дори още по-важно - да НЕ-ПРАВИ всичко както трябва. Наистина, това състояние се забелязва лесно.
- Но онзи, който Го притежава, каза Майсторът с лека усмивка, - ще се справи добре с това да го притежава, все едно че не Го притежава. Само ненарушеното хладнокръвие може да го приеме по такъв начин, че То да не се страхува да се върне.
VIII
- Е, поне минахме най-лошото - казах аз на Майстора, когато един ден той съобщи, че ще започнем някои нови упражнения.
- Онзи, който има да измине сто мили, трябва да смята изминатите 90, за половината от пътуването - цитира ми той пословицата в отговор, - Нашето ново упражнение е стрелянето по мишена.
Онова, което досега служеше за мишена, в която се забиват стрелите, бе свитък слама върху дървена поставка, срещу която заставахме на разстояние две стрели, поставени една след друга. От друга страна, мишената, поставена на разстояние около шест фута, се поставя върху висок пясъчен насип с широка основа, който се струпва срещу три стени, и също като залата, в която е застанал стрелецът, е покрит с красиво извит покрив от плочки. Двете зали са свързани с високи дървени прегради, които я отрязват от външното пространство, където стават толкова странни неща. Майсторът продължи и ни демонстрира стрелба в мишена: и двете стрели се забиха в центъра на мишената. После той ни помоли да изпълним церемонията точно както преди, и без да си позволяваме мишената да ни разсейва, да изчакаме при най-високото напрежение стрелата „да падне“. Стройните бамбукови стрели излетяха в правилната посока, но не улучиха дори пясъчния насип, да не говорим за мишената, и се забиха в земята точно пред нея. „Стрелите ви не успяват - отбеляза Майсторът - защото не стигат достатъчно далеч «духовно». Трябва да действате така, сякаш целта е безкрайно далеч. За майсторите на лъка е обичаен факт, включен в опита на всеки, това, че един добър стрелец може да стреля по-надалеч със средно силен лък, от неодухотворен стрелец с най-силен лък. Това не зависи от лъка, от присъствието на съзнанието, от жизнеността и от будността, е които стреляш. За да се развихри в пълна сила тази духовна будност, трябва да изпълняват те церемонията по друг начин: по-скоро по начина, по който танцува добрият танцьор. Ако правите така, движението ви избликва от центъра, от седалището на правилното дишане. Вместо да изпълнявате церемонията като нещо, научено наизуст, тя би трябвало да бъде, сякаш вие я създавате под вдъхновението на мига, точно така както, танцьорът и танцът са едно и също. Като изпълнявате церемонията като религиозен танц, духовната ви будност ще се развие с пълна сила.“
Не знам, докъде успях да стигна с „танцуването“ на, церемонията и оттам - с активирането й от центъра. Изстрелите ми вече не бяха твърде къси, но все пак не успявах да уцеля мишената. Това ми подсказа да попитам Майстора, защо досега никога не ни е обяснил как да се прицелваме. Трябва, предположих аз, да има Ням, каква връзка между мишената и върха на стрелата, и оттук - и одобрен метод на прицелване, който да прави? възможно улучването на мишената.
- Разбира се, има - отвърна Майсторът - и вие лесно можете сами да откриете необходимата цел. Но, ако уцелвате мишената почти с Всеки изстрел, вие не сте нищо повече от стрелец-фокусник, който обича да се показва. За професионалиста, който брои попаденията си, мишената е само някакво си нещастно парче хартия, което той разкъсва на парченца. „Великата Доктрина“ поддържа, че това са чисти дяволски номера. Тя не знае нищо за мишената, поставена на определено разстояние от стрелеца. Тя знае само за целта, в която не можеш да се прицелиш технически, и тя нарича тази цел, ако изобщо я нарича някак, БУДА.
След тези думи, които той изрече така, сякаш се разбираха от само себе си, Майсторът ни каза внимателно да наблюдаваме очите му, докато стреля. Както и, докато изпълняваше церемонията, те бяха почти затворени, и ние не добивахме впечатление, че се прицелва. Ние послушно се упражнявахме да изстрелваме стрелите, без да се прицелваме. Отначало съвсем не ме вълнуваше, къде отиват моите стрели. Дори и случайните попадения не ме вълнуваха, защото знаех, че що се отнася до мен, те са само щастлива случайност. Но в края, това стреляне на посоки, се оказа твърде тежко за мен. Отново се поддадох на изкушението да започна да се безпокоя. Майсторът се преструваше, че не забелязва безпокойството ми, докато един ден не му признах, че съм на края на силите си.
- Тревожиш се ненужно - успокои ме Майсторът. - Изгони от ума си мисълта за уцелването! Можеш да бъдеш Майстор, дори и не всеки твой изстрел да улучва. Улучването на мишената е само външно доказателство и потвърждение на твоята безцелност в най-висшата й степен, на твоята липса на его, твоето самоотрицание, или както ти харесва да наричаш това състояние. Има различни степени на майсторство, и само когато си овладял и последната, можеш да бъдеш сигурен, че няма да пропуснеш целта.
- Тъкмо това не мога да проумея - отвърнах аз. - Мисля, че разбирам какво имате предвид под истинската вътрешна цел, която трябва да бъде улучена. Но как става така, че външната цел, хартиеният диск, се улучват от стрелеца, без той да се прицели, и улучваният а са само външно потвърждение на вътрешни събития - точно тази връзка ми убягва.
- Ти си в плен на илюзия - рече след малко Майсторът - ако си мислиш, че дори и най-грубото разбиране на тези трудни връзки, би ти помогнало. Това са процеси, които са извън обхвата на разбирането. Не забравяй, че дори и в Природата има връзки, които не могат да се разберат, и все пак са Толкова истински, че сме свикнали с тях, сякаш те не могат да бъдат по-различни. Ще ти дам пример, над който често съм умувал. Паякът плете паяжината си, без да знае, че съществуват мухи, които ще се хванат в нея. Мухата, танцуваща безгрижно по слънчевия лъч, се улавя в мрежата, без да знае какво я чака. Но чрез тях двамата, „То“ танцува, и външното, и вътрешното се обединяват в този танц. По същия начин стрелецът улучва мишената, без да се прицелва - нищо повече не мога да кажа.
Колкото и да завладя мислите ми това сравнение - макар че, естествено, не можах да стигна до задоволителен извод нещо в мен отказа да бъде успокоено и не ми позволяваше да продължа да се упражнявам, без да се тревожа. Възражението се оформи в ума ми, като с течение на седмици, придобиваше все по-отчетливи очертания. Ето защо попитах:
- Не е ли по-добре обяснимо, че след толкова години практика, вие неволно вдигате лъка и стрелата с увереността на сомнамбул, така че, въпреки че не се прицелвате съзнателно, улучвате мишената - просто не можете да я улучите?
Майсторът, отдавна свикнал с досадните ми въпроси, поклати глава:
- Не отричам - рече той след кратко мълчание, че в онова, което казваш, има нещо вярно. Аз наистина заставам срещу целта по такъв начин, че съм задължен да я видя, дори и да не обръщам умишлено взора си в тази посока. От друга страна, знам, че това виждане не е достатъчно, не решава нищо, не обяснява нищо, защото виждам целта, сякаш не я виждам.
- Тогава трябва да можете да я уцелите със завързани очи - дръзнах аз.
Майсторът ме погледна така, че се уплаших, че съм го обидил, и ми рече:
- Ела тази вечер да ме видиш.
Седнах срещу него на възглавничка. Той ми подаде чаша чай, но не каза и дума. Така седяхме дълго време. Не се чуваше никакъв звук освен пеенето на чайника върху, горещите въглени. Най-накрая Майсторът стана и ме покани с жест да го последвам. Залата за тренировки бе ярко осветена. Майсторът ми нареди, да сложа восъчна свещ, дълга и тънка като игла; пред мишената, но да не паля лампата в пясъка на мишената. Там беше толкова тъмно, че аз дори не виждах очертанията й, и ако не беше малкото пламъче на свещта, може би щях да гадая, къде е разположена мишената, макар да не можех да позная съвсем точно. Майсторът „изтанцува“ церемонията. Първата му стрела полетя от ослепителната светлина към дълбоката нощ. По звука познах, че е улучил мишената. И втората, улучи. Когато включих лампата под мишената, за свое смайване установих, Че първата стрела се е забила право в центъра, а втората е разцепила стеблото на първата и е преминала през; острието й, преди да се забие до нея. Не се осмелих да извадя стрелите поотделно, а ги отнесох на Майстора заедно с мишената. Той ги огледа критично. „Първият изстрел - каза най-накрая той, - не е кой знае какво, ще си помислиш ти, защото след толкова много години, аз така добре познавам стойката на мишената си, че дори и в пълен мрак трябва да знам къде се намира тя. Може и така да е, и аз не се опитвам да твърдя, че е иначе. Но втората стрела, която е уцелила първата, - какво ще кажеш за нея? Аз, във всеки случай, знам, че не на моя «аз» се пада честта за този изстрел. «То» стреля и «То» улучи. Нека се поклоним на целта, както пред Буда!“
Майсторът очевидно бе улучил и мен с двете стрели; защото като че за една нощ бях преобразен, без да се поддавам вече на изкушението да се тревожа за стрелите си и за това какво става с тях. Майсторът още повече укрепи това мое отношение, като никога, той не гледаше мишената, а наблюдаваше само стрелеца, сякаш това най-сигурно можеше да му каже, къде е паднала стрелата. Когато го разпитвах, той свободно признаваше, че това е така, и аз можех нееднократно да докажа на себе си, че сигурността на тези негови преценки, не беше ни на косъм по-долу от сигурността на неговите стрели. Така, чрез най-дълбока концентрация, той прехвърляше духа на своето Изкуство към учениците си и не се страхувам да потвърдя от собствен опит - сам аз достатъчно дълго се съмнявах в това - че когато се говори за непосредствена комуникация, това не е само образен израз, а осезаема реалност. Майсторът комуникираше с нас по това време и чрез друга форма на помощ, и също говореше за нея по подобен начин като за непосредствено прехвърляне на духа. Ако дълго време стрелях лошо, Майсторът стреляше няколко пъти с моя лък. Подобрението бе смайващо: сякаш лъкът позволяваше да бъде опъван по различен начин, е по-голяма охота, по-разбрано. Това не се случваше само с мен. Дори и най-възрастните и най-опитните му ученици, мъже, занимаващи се с какво ли не, приемаха това за установен факт, и се учудваха, че задавам въпроси като човек, който иска да се увери напълно. По подобен начин, нито един Майстор на меча (сабята) не може да бъде отклонен от убеждението си, че всеки меч (сабя), изработен е толкова тежък труд и безкрайни грижи, поема от духа на ковача, който точно заради това работи, облечен специален в ритуален костюм. Опитът им е твърде поразителен, а те самите са твърде сръчни, че да не са забелязвали как реагира един меч (сабя) в ръцете им.
Един ден, Майсторът извика в момента, в който пуснах стрелата: „«То» е там! Поклони се на целта!“ По-късно, когато погледнах към мишената - за лош късмет не можах да се сдържа - видях, че стрелата едва е одраскала ръба. „Това бе правилен изстрел - каза решително Майсторът - и затова «То» трябва да започне. Но стига за днес, инак ти ще положиш специални усилия при следващия изстрел и ще развалиш доброто начало.“ По-нататък, няколко от тези правилни изстрели дойдоха в близка последователност и улучиха мишената - разбира се, покрай многото повече неуспешни. Но ако дори и най-малкия проблясък на доволство се появяваше на лицето ми, Майсторът се обръщаше към мен с нескрита ярост. „За какво мислиш? - викаше ми той. - Вече знаеш, че не трябва да скърбиш за несполучливите изстрели; сега трябва да се научиш да не се радваш на сполучливите. Трябва да се освободиш от ударите на удоволствието и болката, и да се научиш да се издигаш над тях с лесно равнодушие, да се радващ така, сякаш не ти, а някой друг е стрелял добре. И това трябва да упражняваш без прекъсване - не можеш да разбереш колко важно е то“.
През тези седмици и месеци, преминах през най-трудната школа в живота си, и въпреки че не винаги ми беше лесно да приема дисциплината, постепенно проумях колко много дължа на нея. Тя унищожи последните следи на безпокойство в мен и колебанията в настроението ми. „Разбираш ли сега - ме попита един ден Майсторът след особено добър изстрел - какво имам предвид под «То стреля», «То улучва»“?
- Боя се, че не съм разбрал нищо повече - отвърнах аз. - Дори и най-простите неща ми се виждат объркани. „Аз“ ли опъвам лъка, или лъкът опъва мен до състояние на най-голямо напрежение? „Аз“ ли улучвам целта, или целта ме улучва? „То“ духовно ли е, когато то виждам през очите на тялото, или телесно, когато го виждам през очите на духа - или и двете, или нито едното? Лък, стрела, цел и его - всички преливат едно в друго и аз вече не мога да ги отделям. И дори и нуждата за отделяне е изчезнала. Защото веднага щом взема лъка и стрелям, всичко става толкова ясно и прямо, и толкова абсурдно просто…
- Сега най-после - намеси се Майсторът тетивата на лъка се е врязала в теб.
IX
Изминаха повече от пет години, и едва тогава Майсторът ми предложи да мина през тест.
- Не е просто въпрос да демонстрираш уменията - обясни той. - Още по-голяма стойност се придава на духовното поведение на стрелеца, до най-малкия жест, когато демонстрира пред зрители. Очаквам от теб, преди всичко да не позволиш да изпаднеш в объркване, поради присъствието на зрители, а напротив, да преминеш през церемонията съвсем необезпокоен, сякаш сме сами.
Нито пък през последвалите седмици, работата ни е включвала мисълта за този тест; не се спомена нито дума за него, и често прекъсвахме урока след няколко изстрела. Вместо това ни бе възложена задачата да изпълняваме церемонията у дома, да изпълняваме нейните стъпки и пози, като особено внимаваме за правилното дишане и дълбокото съсредоточаване.
Упражнявахме се по препоръчания начин и открихме, че едва ли сме привикнали да танцуваме церемонията без лък и стрела, когато след първите стъпки започнахме да се чувстваме необикновено съсредоточени. Това чувство се усилваше, колкото повече се грижехме да улесним процеса на съсредоточаване чрез отпускане на тялото. И когато по време на урока, отново се упражнявахме е лък и стрела, тези домашни упражнения се оказаха толкова плодотворни, че съвсем лесно влизахме в състояние на „присъствие на съзнанието“. Чувствахме се толкова сигурни в себе си, че с нетърпение очаквахме деня на теста, а присъствието на зрители - с равнодушие.
Преминахме теста толкова успешно, че нямаше нужда, Майсторът да моли за снизхождение от страна на зрителите, с притеснена усмивка. На място, бяхме наградени с дипломи - върху всяка от тях бе изписана степента на майсторство, до която сме стигнали. Майсторът завърши процедурата, като изстреля два майсторски изстрела, облечен в ненадминато великолепни одежди. Няколко дни по-късно, на моята съпруга в открито състезание, също бе присъдена майсторска титла в подреждането на цветя.
Оттук нататък, уроците добиха ново лице. Задоволявайки се с няколко тренировъчни изстрела, Майсторът започна да ни разяснява „Великата Доктрина“, във връзка с Изкуството на стрелбата с лък и да я приспособява към степента, до която бяхме достигнали. Макар че използваше тайнствени образи и неясни сравнения, за нас и най-смътните намеци бяха достатъчни, за да разберем за какво ни говори. Най-дълго той говори за „безизкуственото Изкуство“, което трябва да бъде целта на стрелбата с лък, ако искаме да достигнем съвършенство.
„Онзи, който може да стреля с рог от заек и с косъм от костенурка, и може да улучи центъра без лък (рог) и стрела (косъм), само той е Майстор в най-висшия смисъл на думата, т.е. Майстор на безизкуственото Изкуство. Наистина, той е станал тогава едно с Изкуството и едновременно Майстор и Не-Майстор. Точно в този момент стрелбата с лък, разбирана като не-движещо се движение, като не-танцуван танц, преминава в Дзен.“
Когато попитах Майстора, как ще се справяме без него, след като се върнем в Европа той каза:
- На твоя въпрос вече е отговорено чрез факта, че аз те накарах да минеш през тест. Ти вече си стигнал етапа, когато Учител и ученик вече не са две личности, а едно. Ти можеш да се отделиш от мен, когато поискаш. Дори и между нас да се простират огромни морета, аз винаги ще бъда с теб, когато упражняваш онова, което си научил. Няма нужда да те моля да се упражняваш редовно, да не прекъсваш упражненията под никакъв възможен претекст, и да не пропускаш ден, без да изпълниш церемонията, дори без лък и стрела, или поне без да дишаш както трябва. Няма нужда да те моля, защото знам, че ти никога не би могъл да се откажеш от духовната стрелба с лък. Никога не ми пиши за нея, но отвреме-навреме ми изпращай снимки, така че да виждам, как опъваш лъка. Така ще знам всичко, което ми трябва.
Трябва да те предупредя само за едно. През тези години ти се превърна в различен отпреди човек. И точно това означава Изкуството на стрелба с лък: дълбоко, стигащо далеч, състезание на стрелеца със самия себе си. Може би, едва ли си го забелязал все още, но ще го почувствуваш много силно, когато се срещнеш отново с приятелите и познатите си в твоята страна: нещата вече няма да са такива, както преди. Ще виждаш с други очи и ще мериш с други мерки. И с мен се е случвало, и се случва на всички, докоснати от духа на това Изкуство.
За сбогом и все пак не за сбогом, Майсторът ми подаде най-хубавия си лък:
- Когато стреляш с този лък, ще усещаш близо до себе си, духа на Майстора. Не го давай в ръцете на любопитни! А когато минеш отвъд него, не го пази за спомен! Унищожи го - да не остане друго освен купчина пепел.
X
След всичко до тук се боя, че в ума на мнозина читатели, е възникнало подозрението, че тъй като стрелбата с лък, вече не е от значение за състезанията, в които двама противници се изправят един срещу друг, тя е оцеляла само като изтънчена форма на духовност и по този начин е сублимирана по не особено здравословен начин. И аз едва ли бих могъл да ги обвиня, че мислят по този начин.
Ето защо, още веднъж трябва да подчертаем, че японските изкуства, включително Изкуството на стрелба с лък, не са изпаднали под влиянието на Дзен, едва в днешно време, а са били под това влияние цели векове. И наистина, един Майстор-стрелец от онова далечно време, ако бъде подложен на тест, не би могъл да изкаже за природата на своето изкуство някакви твърдения, радикално различни от тези, които днес би изказал един Майстор, за когото „Великата Доктрина“ е жива реалност. През вековете, духът на това Изкуство е останал в дълбочина един и същ - променил се е толкова малко2, колкото и самият Дзен.
С цел да прогоня всякакви остатъчни съмнения - които, както зная от собствен опит, са напълно разбираемо възможни - предлагам със сравнителна цел, да хвърлим един поглед към друго от Изкуствата, чието бойно значение, дори и в съвременните условия, не може да се отрече: Изкуството на боя с меч (сабя). Правя този опит не само защото Майстор Ауа е също и прекрасен „духовен“ боец с меч, и веднъж ми е посочил поразителната прилика между преживяванията на Майсторите на лъка и Майсторите на меча, но и нещо повече - защото съществува литературен документ от най-голяма важност, датиращ от феодални времена, когато рицарството е било в пълния си разцвет и Майсторите на меча, е трябвало да демонстрират своите умения по най-безизкуствен начин, рискувайки живота си. Това е един Трактат от великия Дзен-майстор Такуан, озаглавен „Фудочишивмьороку“ (Тайнственото писание на Неподвижната Мъдрост), където връзката между Дзен и Изкуството на боя с меч (сабя) и практиката на състезанията с мечове е пространно разяснена, Не зная дали това е единственият документ, който тълкува „Великата Доктрина“ на боя с мечове, в такива подробности, при това толкова оригинално; още по-малко знам дали съществуват подобни свидетелства с оглед на Изкуството на стрелбата с лък. Както и да стоят нещата, голям късмет е, че текстът на Такуан е бил запазен, а от страна на Судзуки, негова е голямата заслуга, че е превел тези Писма на знаменития майстор на меча, повече или по-малко без съкращения, и по този начин го е направил достъпно за широк кръг читатели. След като подредих и сумирах материала по свой собствен начин, ще се опитам възможно най-ясно и кратко да обясня, какво е разбирал човек в миналото под бой с мечове и какво в наши дни трябва да се разбира по единодушното мнение на великите Майстори, под това.
XI
Сред Майсторите на меча (сабята), въз основа на техния собствен опит и на опита на учениците им, се приема за доказано, че начинаещият, колкото й силен и схватлив да е, и колкото и храбър и безстрашен да, е от самото начало, губи не само липсата си на самосъзнание, но и увереността в себе си, веднага щом започне да взема уроци. Той се запознава с всички технически възможности, чрез които животът му може да бъде заплашен в битка, и въпреки че скоро става способен да напряга вниманието си в най-висша степен, да наблюдава изострено своя противник, да отбива ударите му правилно ида напада ефективно, всъщност той е по-зле отпреди, когато, полу на шега и полу на сериозно, е удрял напосоки покрай себе си под вдъхновението на момента, както му е диктувала радостта от битката. Сега той е принуден да признае, че е на разположение на милостта на всеки, който е по-силен, по-пъргав и по-опитен от него. Той не вижда пред себе си друг отворен път, освен безкрайни упражнения без прекъсване, а неговият инструктор също не може да му даде друг съвет засега. И така, начинаещият залага всичко на това, да надмине другите и дори самия себе си. Той придобива брилянтна техника, която му възвръща известна част от неговата загубена самоувереност, и мисли, че все повече се приближава към желаната цел. Инструкторът, обаче, мисли по друг начин - и с право, твърди Такуан, тъй като цялото умение на начинаещия води само до това, че „сабята открадва сърцето му“.
И все пак, първоначалните наставления могат да бъдат предадени по друг начин; те са съвършено приспособени към начинаещия. И все пак, те не водят към целта, и това инструкторът прекрасно, знае. Това, че ученикът не се превръща в Майстор на меча (сабята), въпреки своето старание и дори въпреки вродените си умения, е достатъчно лесно за разбиране. Но защо става така, че той, който отдавна е научил да не се подвежда по горещината на битката, а да поддържа разума си хладен, за да запази силата си, и който сега се чувства кален в дългите битки й едва ли може да намери сред целия свой кръг равен себе си противник - защо тогава, ако го преценим по най-високите стандарти, в последния момент той се проваля и не постига никакъв напредък?
Причината според Такуан е, че ученикът не може да престане да гледа своя противник, как последния борави с меча; той винаги мисли как най-добре да го атакува и изчаква момента, когато ще го свари неподготвен. Накратко, той през цялото време разчита на Изкуството и знанията на противника. С това, казва Такуан, той изгубва своето „присъствие на сърцето“: решителният удар винаги идва твърде късно и той не е способен да „обърне меча (сабята) на противника срещу самия него“. Колкото повече се опитва той, да направи изяществото на боравенето с меча (сабята) зависимо от собствените му мисли, от съзнателното използване на неговите умения, от неговия боен опит и тактика, толкова повече той се намесва и пречи на „свободната работа на сърцето“. Какво трябва да се направи тогава? Как сръчността се превръща в „духовна“ и как самостоятелният контрол върху техниката се превръща в майсторско владеене на меча (сабята)? Според както ни се доверява от Майсторите, това е възможно. Само, ако ученикът загуби своите цел и чувство за „аз“. Той трябва да бъде научен да се отделя, не само от противника си, но и от самия себе си. Той трябва да мине през етапа, на който все още се намира, да го остави завинаги след себе си, дори и с риска на непоправим провал. Не звучи ли това също толкова безсмислено, както и изискването, стрелецът да улучва, без да се прицелва, т.е., че трябва изобщо да изгуби от погледа си и целта, и своето намерение да я улучи? Струва си, обаче, да си спомним, че майсторското владеене на меча (сабята), чиято същност Такуан описва, се е защитило в хиляди състезания…
Работата на инструктора не е в това да показва самия път, а да даде възможност на ученика да добие чувство за този път към целта, като го приспособява към неговите индивидуални особености. Ето защо, той ще започне, като го обучава да избягва ударите инстинктивно, дори и ако те му идват напълно изненадващо. Судзуки, описва в един прекрасен анекдот, изключително оригиналния метод, използван от един инструктор, за Да освети на тази далеч не лека задача.
Японските майстори на фехтовката понякога използват метода за обучение на Дзен. Веднъж, когато един ученик дошъл при един Майстор, за да го обучава на Изкуството на фехтовката, Майсторът, който се бил оттеглил в планинската си колиба, се съгласил да поеме задачата. Накарал ученика да му помага да събира дърва за огрев, да носи вода от близкия извор, да цепи дърва, да пали огъня, да готви ориз, да мете стаите и градината, и общо взето да се грижи за неговото домакинство. Не съществува общоприето или техническо учение за това изкуство. След известно време, недоволство обзело младежа, защото не бил дошъл при стареца да му работи като прислужник, а да научи Изкуството на боя е меч (сабя). Тъй че един ден, той се приближил до Майстора и го помолил да го учи. Майсторът се съгласил. Резултатът бил, че младежът не можел да върши никаква работа, без да се чувствува под заплаха. Когато рано сутринта започвал да готви ориза, Майсторът се появявал и го удрял с пръчка отзад. По средата на метенето, той усещал отнякъде, от неизвестна посока, същия удар. Нямал никакъв покой, винаги трябвало да бъде нащрек. Изминали цели години, преди той да се научи успешно да отбива удара, откъдето и да идвал той. Но майсторът все още не бил съвсем доволен от него. Един ден ученикът открил Майстора да готви сам зеленчуци на открит огън. Той си наумил да се възползва от тази възможност. Грабнал голямата тояга и я стоварил върху главата на Майстора, който тъкмо се бил навел над тенджерата да разбърка яденето. Но Майсторът лесно отбил тоягата на ученика с капака на тенджерата. Това отворило ума на ученика към тайните на Изкуството; досега скрити за него. Тогава, той за пръв път оценил несравнимата доброта на Майстора.
Ученикът трябва да развие ново усещане, или поточно, нова будност на всичките си сетива, която ще му даде възможност да избягва опасни удари, сякаш може да ги предотврати, когато идват. След като веднъж е усъвършенствал това изкуство на избягването, вече няма нужда да съсредоточава вниманието си единствено върху движенията на своя противник или дори на няколко противника едновременно. По-скоро той вижда, и усеща какво ще стане, и в същия този момент, той вече е избегнал ефекта му, без възприемането и избягването да са разделени дори „на косъм разстояние“. Точно това е онова, което има значение: светкавична реакция, която няма по-нататъшна нужда от съзнателно наблюдение. В това отношение, поне ученикът успява да стане независим от всякаква съзнателна цел. Всичко това е голямо постижение.
Онова, което е много, много по-трудно и наистина от решително значение, е задачата да се спре ученика да мисли и да преценява, как най-добре да атакува противника. Всъщност той трябва да прочисти ума си от мисълта, че изобщо има работа с противник, и че това е въпрос на живот и смърт.
Започва се с това, че ученикът разбира тези наставления - едва ли би могъл да постъпи иначе, които означават, че на този етап, за него е достатъчно да се въздържи от наблюдение и мисли относно поведението на своя противник. Той приема това „не-наблюдение“ много сериозно и се контролира при всяка стъпка. Но пропуска да отбележи, че като съсредоточава своето внимание върху самия себе си, той неизменно вижда самия себе си като боеца, който на всяка цена трябва да избегне наблюдението над противника си. Каквото и да прави, той тайно продължава да мисли за него. Едва привидно, той се е отделил от противника, и колкото повече се старае да го забрави, толкова по-здраво се връзва за него.
Необходимо е дълго и много внимателно психологическо насочване, за да се убеди ученика, че фундаментално той не е спечелил нищо от тази промяна в посоката на вниманието. Той трябва да се научи да не зачита себе си също така решително, както не зачита и противника си, и в радикалния смисъл, да не обръща внимание на своя „аз“, да няма цел. Много търпение, много горчива практика е необходима - също както при стрелбата е лък. Но след като веднъж, тази практика е довела до целта, и последната следа на зачитане на себе си, изчезва в чистата липса на цел.
Това състояние на безцелно отделяне, автоматично е последвано от един Вид поведение, което притежава изненадваща прилика с предхождащия етап на инстинктивно избягване. Също както и на онзи етап, не съществува, дори и косъм разстояние между виждането на замисления удар и избягването му, така че сега не съществува прекъсване във времето, между отбягване и действие. В мига на отбягването, боецът нанася удар, и само след миг, смъртоносният удар следва, уверен и неустоим. Сякаш мечът сам борави, също както казваме ние, при стрелбата с лък, „То“ се прицелва и улучва така, че и тук „То“ заема мястото на егото, и се възползва от лекотата и сръчността, която егото придобива само чрез съзнателни усилия. И тук също, това „То“ е само име за нещо, което нито може да бъде разбрано нито да бъде уловено, и което се разкрива само на онези, които са го изпитали.
Съвършенството в Изкуството на боя с меч (сабя) се достига, според Такуан, когато сърцето вече не се безпокои от мисълта за „ти и аз“, за противника и неговия меч, за собствения меч (сабя) и затова как да се борави с него. Не съществува вече дори и мисълта за живота и смъртта. Всичко е празнота: собственото ти „аз“, проблясващият меч и ръцете, които го въртят. Дори и мисълта за празнотата вече е изчезнала. От тази абсолютна празнота, твърди Такуан, идва най-чудесното разгръщане на дейността.
Онова, което е вярно за стрелбата с лък и боя с меч (сабя), важи също така и за всички останали Изкуства. По същия начин майсторството при рисуването с мастило се придобива, само когато ръката, упражняваща съвършен контрол над техниката, изпълнява онова, което трепти пред окото на съзнанието в същия миг, когато съзнанието започва да го оформя, без да ги разделя дори косъм разстояние. Тогава рисуването се превръща в спонтанна калиграфия. И тук наставленията на художника биха могли да бъдат следните: прекарай десет години, наблюдавайки бамбука, превърни се сам в бамбук, после забрави всичко и рисувай.
Майсторът на меча е също толкова неосъзнаващ себе си, колкото и начинаещия. Безстрастността, която той е загубил в началото на своето обучение, той печели отново в края му като незаличима характерна черта. Но, за разлика от начинаещия, той се държи резервирано. Той е спокоен и не мисли, липсва му й най-малкото желание да се показва. Между етапите на ученичеството и Майсторството, се простират дълги, наситени със събития години на неуморна практика. Под влиянието на Дзен, неговото умение се превръща в духовно, а самият той, станал вече много по-свободен чрез духовна борба, е преобразен. Мечът (сабята), който сега се е превърнал в негова „душа“, вече не почива леко в ножницата си. Той го вади, само когато това е неизбежно. Лесно може да се случи така, че да избегне битка е недостоен противник, някой надут глупак, който се хвали с мускулите си, или да приеме предизвикателството на страхливеца с безразлична усмивка; макар че от друга страна, извън оценката му за врага, нещо в него ще настоява за битка, която не може да донесе нищо друго, освен сигурна смърт за последния. Това са чувствата, които управляват характера на самурая по несравнимия „Път на рицарството“, известен като Бушидо. Защото по-високо от всичко друго, по-високо от славата, победата, и дори живота, стои „Мечът на Истината“, който го води и съди.
Също както и начинаещият, Майсторът на меча (сабята), е безстрашен, но за разлика от него той с всеки изминат ден, става все повече и повече не поддаващ се на страх. Годините на неспирна медитация, са го научили, че животът и смъртта в основата си, са едно и също. Той вече не знае какво е нито страх за живота, нито ужас от смъртта. Той живее - и това е абсолютно характерно за Дзен - достатъчно щастливо на този свят, но е готов по всяко време да го напусне, без мисълта за смъртта ни най-малко да го тревожи. Не заради друго, самураите са избрали за свой най-верен символ крехкия черешов цвят. Също като венчелистче, което пада в утринната светлина, кротко към земята, така и безстрашният трябва да се отдели от живота, тихо и без да се вълнува вътрешно.
Освобождаването от страха от смъртта, не означава да се преструваш пред себе си, когато ти е добре, че няма и да трепнеш пред лицето на смъртта, и че няма от какво да се страхуваш. По-скоро онзи, който е господар и на живота, и на смъртта, е свободен от всякакъв страх до такава степен, че вече изобщо не е способен да изпитва страх. Онези, които не познават силата на строгата и, продължителна медитация, не могат да съдят за победата над себе си, която, тя прави възможна. При всички случаи, усъвършенствалият се Майстор при всяко движение издава своето безстрашие - не с думи, а с цялото си поведение: човек трябва просто да го погледне, за да бъде дълбоко поразен. Непоклатимото безстрашие само по себе си, се издига до Майсторство, което в природата на нещата се осъзнава само от малцина. Като доказателство за Това, ще цитирам пасаж от „Хагакуре“3, който датира от около средата на 17-ти век: „Ягю Таджима-но-Ками бил велик Майстор на меча и бил учител на Шогуна Токугава Йемицу в това Изкуство на по онова време. Един от личните телохранители на Шогуна дошъл един ден при Таджима-но-Ками, да се учи нафехтовка. Майсторът казал: «Като те гледам, ти самият си Майстор на фехтовката; моля те, кажи ми към коя школа принадлежиш, преди да влезем във връзката „Учител-ученик“». Телохранителят казал: «Срам ме е да призная, но никога не съм изучавал това Изкуство». - «Да ме измамиш ли искаш? Аз съм учител на почитаемия Шогун, и знам, че окото ми винаги съди вярно!» - «Съжалявам, че предизвиквам честта Ви, но наистина нищо не знам!»“
Това решително отричане от страна на посетителя, накарало Майстора на Меча да се замислили той най-накрая казал:
- Щом го казваш значи, това е така. Но все пак, аз съм сигурен, че в нещо си Майстор, макар и да не знам в какво.
- Щом настоявате, ще Ви кажа. Има едно нещо, в което мога да твърдя, че съм завършен Майстор. Когато бях още малък, ми дойде наум, Че като самурай, при никакви обстоятелства не трябваше да се страхувам от смъртта, и в продължение на няколко години, аз се борех е проблема за смъртта й най-накрая, той престана да ме тревожи. Може би за това намеквате?
- Точно така! - възкликнал Таджима-но-Ками. - Точно това имам предвид. Радвам се, че не съм сбъркал в преценката си. Защото всички тайни на боя с меч също се крият в това да се освободиш от мисълта за смъртта. Обучил съм в това толкова стотици ученици, но досега никой от тях не е заслужил да се нарича майстор на меча. Ти нямаш нужда от техническо обучение, ти вече си майстор.
От древни времена залата за тренировки, където се изучава Изкуството на боя с мечове, се нарича „Място на просветлението“.
Всеки Майстор, който упражнява Изкуство, оформено от Дзен, е като проблясък на светкавица от облака на всеобхватната Истина. Тази Истина присъства в свободното движение на неговия дух, и тъй тя го среща отново, в „То“, като своя собствена изначална и безименна същност. Той отново и отново среща тази същност като най-върховните възможности на своето собствено същество, така че Истината приема за него - а чрез него и за другите - хиляди видове и форми.
Въпреки безпримерната дисциплина, на която търпеливо и смирено се е подлагал, той все пак е още далеч от това да бъде толкова проникнат и озарен от Дзен, че да бъде поддържан от Него във всичко, което прави, тъй че животът му се състои само от добри състояния. Върховната свобода все още не е станала за него необходимост.
Ако той е неустоимо тласкан към тази цел, трябва отново да поеме по пътя си, да поеме пътя към безизкуственото Изкуство. Той трябва да се осмели да скочи в Началото, както и да живее според Истината и в Истината, като човек, превърнал се в едно цяло с нея. Той трябва отново да стане ученик, начинаещ; да преодолее последния и най-стръмен етап от Пътя, да премине през нови преображения. Ако оцелее след неговите изпитания, съдбата му е изпълнена: лице в лице, той съзерцава нерушимата Истина, Истината отвъд всички истини. Началото на всички начала, което няма форма, Празнотата, която е Всичко, погълнат е от нея и от нея излиза прероден.
1 В настоящата книга, когато Майсторът използва в обясненията си думата „То“, в случая става дума за Той, т.е. Върховният Аз, Космическият Аз, Пра-Азът и висшият Аз в човека. Тъй като Ойген Херигел борави с немския езиков етикет „То“, на английски и на български, в превода би трябвало „То“ да се преведе като „Той“
2 Духът не се е променил, ядката е останала непроменена, но формите на предаване са се променили, съобразно променилият се Дух на времето. (Бел. от ред.)
3 „Хагакуре“ — „Книга на самурая“. Датира от средата на 17 век и представлява справочник за самурайска етика. Всъщност книгата на Такуан Сохо „Дух без окови“ (Писма от един Майстор на Дзен до един Майстор, на сабята), издадена на български от „Хелиопол“, през 1994, както и книгата „Го Рин но Шо — Ръкопис на петте пръстена“ от Миямото Мусаши, издадена на български език от „Хелиопол“, много по-точно илюстрират повдигнатите проблеми за боравенето с меч и сабя
Няма коментари:
Публикуване на коментар