Дзен и изкуството на стрелба с лък Ойген Херигел

Дзен и изкуството на стрелба с лък - начин за встъпване в Будо и Дзен културата

(Предговор към българското издание от Редактора)

Неслучайно, настоящето издание¹ на книгата на Ойген Херигел започва с „Историята за чудното изкуство на един котарак“. Всъщност, това е повторение в много по-глобален план на онова, което Херигел се опитва да предаде на незапознатия със спецификата на източния начин на мислене, читател. Самият Херигел преди да се заеме сериозно със занимания по Дзен и Будо, е като прототип на съвременния човек на XX век, последният затънал в анализи, теории, методологии, логически конструкции и много стрес, безпокойства.

Но има го и т.нар. „стремеж за търсене на нови пътища“, било то в полето на Изтока, в полето на Дзен, в полето на Суфизма, или пък просто в т.нар. „Религия на изкристализиралия, извървян и проверен собственоръчно, натрупан опит.“

Вяра в себе си, позитивно мислене, но това все още не е достатъчно, защото главното остава да се разрешава - как да се приучи този човек да се справя с трудностите в живота, който всъщност се оказва едно велико гигантско училище - Школа на живота.

Два глобални метода се появяват тогава на хоризонта, пред очите на осъзналия подобен проблем. Първият от тези два метода се съдържа в Универсалното Учение за Школата на Живота, Учение за развитие на Диамантената воля, Учение принадлежащо открай време на Всемирното Бяло Братство, Учение изнесено в България от Петър Дънов - Учителя, Беинса Дуно.

Вторият глобален метод, който би могъл да подпомогне търсещите отговора, това е Дзен, Дао, Бу-До, У-Шу - все понятия, които спокойно могат да бъдат проектирани в полето на Източната философия, точно на тази част от източния начин на живот, която не подлежи на доктрини, анализи, умозаключения, теории, методологии. Точно тази част, която е едновременно практична и приложима в съвремието, общодостъпна и същевременно много жизнена. Самият Дзен много трудно се поддава на обяснение. Неслучайно Майсторът, за който става дума в книгата на Херигел, съзнателно насочва автора, към някое от изкуствата, като това на стрелба с лък, за да илюстрира начина на преподаване и навлизане в Пътя, в самия Дзен, в т.нар. „Велика доктрина“ - стрелата, лъкът, стрелецът и мишената са едно цяло. Ученикът на Дзен и самият Дзен, са Едно. Ученикът на Дао и самото Дао са Едно.

Проблемът, който се поставя с издаването на настоящата книга, е илюстриран в чудесната „История за чудното изкуство на един котарак“.

И така, от една страна, читателят става свидетел на преподаването на метод, който отрича всякакво мислене, всякакво намерение, планиране в човешкия замисъл, но поставя акцент върху подражанието, повторението и примера, сляпото и безкритично възприемане на всичко от Учителя. От друга страна обаче, читателят все повече в различни книги, се сблъсква с проблема за степента на осъзнаване, т.е. за мисловната обработка на материала, преди той да бъде изпълнен или приложен, т.е. свален на физическо равнище като реализация. Вторият подход се е наложил като резултат от все по-широкото прилагане на Източните изкуства, сред европейската и американска аудитория.

Наистина материалът, който се преподава, може да бъде усвоен и по двата начина, първият - директно автоматизиране и прехвърляне в т.нар. инстинктивно овладени опитности, израснали из несъзнателното. В този първи традиционен начин, не е нужна мисловната й аналитична обработка, използването на мисловния апарат на обучаемия. При втория начин обаче, се използва развитието на мисловния апарат на съвременния човек. Има се предвид, че някои от хората, които търсят в това поле, биха искали да знаят преди заучаването на даден елемент, защо това е така, тоест едно по-задълбочено схващане и осъзнаване на принципите, които се намират в основата на изпълнението и заучаването на техниките.

Нека си припомним начина, по който се учим да управляваме автомобил. Отначало, ние просто се опитваме да повторим движенията с натискането на педалите, после обаче, когато осъзнаем, защо този педал се натиска преди другия, всичко става много по-лесно за изпълнение, докато накрая, след осъзнаването на елементите един по един и тяхното проиграване, всичко се сглобява и прилага. Едва тогава, започва стадия на автоматизирането, т.е. изпълнението на движенията, без да се мисли, кое след кое следва, просто едно инстинктивно реагиране, израснало като резултат на предварителното обяснение, обучение чрез осъзнаване.

И така, отново ние навлизаме в главната тема, а тя е, доколко има място за мисълта и съзнанието в източните методи на преподаване? Методът, който се преподава от Майстора, е наистина приложим в неговия безмисловен и безкритичен вариант. Колкото по-малко се работи е мисловния механизъм, толкова по-добре, но това съвсем не означава отсъствие на чувстването и съпътстващото го осъзнаване, взети в цялост. При това в случая става въпрос за „духовно осъзнаване“, т.е. осъзнаване в рамките на интуицията, която обхваща разума. Следователно Майсторът, когато е истински, прилага традиционния метод, но когато равнището на преподаване е снижено, т.е. преподавателят е обикновен инструктор, а не Майстор, което е валидно за условията на XX век и Западна Европа, тогава се препоръчва максимално придържане към Златното правило на „вътрешния учител“ във всеки един практикуващ, както и метода на себеанализа и максималното осъзнаване, стъпка по стъпка във вътрешното-духовно осъзнаване.

Всъщност, методът на осъзнаване, който ученикът на Морихей Уешиба, Коичи Тохей, перфектно прилага в условната на Америка, считана за една по развита като мисловен апарат, конструкция на човечеството, е изцяло свързан с Методите на Майстора. Едно преддверие, една прелюдия, тогава когато търсещият трябва да бъде принуден, да си зададе въпроса, всъщност защо аз толкова много искам да встъпя върху тази пътека? Тогава той трябва да осъзнае причината, която го кара да бъде упорит търсач в това поле, а то е привилегия единствено на чистите духом. Разбира се, когато се казва „прелюдия“, се разбира умелото съчетаване и докосване на двата подхода, съобразно вътрешната конструкция и духовното равнище на практикуващия. За сляпо налагане на кой да е от тези подходи, не може да става и дума.

В този смисъл, може да се избегне всякакво противоречие между двата метода, единият на осъзнаване и използване механизмите на мисловността в условията на XX и XXI, другият - метод на Традицията, която впрочем е изказана, отлично в лицето на четвъртия Котарак, който дава израз на ненамерението и отсъствието на всякаква дейност от страна на нисшата мисловна природа у човека.

Нека припомним, също така, че в тази мъдра приказка се казва:

„Слезте у себе си! Един учител никога не може повече от това, да предаде нещо и да се опита да го, обясни на своя ученик. «Самият Аз», единствено мога да разпозная истината и да я направя моя. Това се нарича «най-висшето изкуство» - Изкуството на интеграцията (присъединяване към самия себе си)“.

Извън всякакъв традиционен метод, на Изток, преди и сега, във високите равнища на школите по Изкуствата, интеграцията (обединението) на самия себе си, е бил винаги основния център, който се е преподавал от сърце на сърце, от учител на ученик.

Стрелата и лъкът, в настоящата книга, отлично илюстрират именно този подход. Такуан Сохо също така говори по въпроса за безцелното изкуство, което в същото време, има само една единствена цел - „Интеграцията на самия себе си“ или т.нар. „постигане“ на Дао.

Би могло да добавим, че методите описани в книгата на професор Херигел, приложими от Майстора, са съвършени. Но следва да се има пред вид, че един метод или система, не е възможно да остане един и същ, без да се съобрази с промяната във времето, с промяната в конструкцията на неговите потребители. Сентенцията: „Туй, което някога е било Дзен, сега вече не е“, за някои може да звучи еретично.

- Но нали, хората се променят и нуждите също?

- Нали Дзен е онова, което успява да доведе човек до висшето Познание, или до т.нар. Просветление? - Тогава, ако приложим традиционните методи, дадени от Майсторите, това не е ли Дзен? - Не е, ако не оказва въздействие върху теб. Една връхна дреха престава да изпълнява предназначението си, щом не предпазва от студ.

Естествено, че размяната на тези въображаеми реплики, цели само едно - да накара читателя да се замисли, как при една Нова архитектура на обществото, в едно ново време, при една нова конструкция на човека - много по-мисловна и съответно духовно подготвена, да се приложи Метода на Майстора, т.е. да го въведе в истинския Дзен, който е постоянно променящ се, затова и неподдаващ се на дефиниция.

Дзен, като форма за човешко себеусъвършенстване е бил създаден от Майсторите, за да служи на хората в различни времена. В този смисъл, консервативното прилагане и затваряне на Дзен традицията, зад високите стени на манастирите и школите, би превърнало Дзен рано или късно в една остаряла форма за човешки напредък. Точно за да не се превърне Дзен в едно „превозно средство, изоставено от конструктора му и попаднало в ръцете на случаен аматьор“, е и настоящата трактовка на проблема за предаването на Дзен традицията и съответно на традицията на Изкуството на стрелба с лък.

Новата архитектура вероятно ще съхрани тези форми за човешки напредък, които позволяват да бъдат приложени съобразно новите условия и новия тип човек.

С пожелание настоящата книга на професор Ойген Херигел, твърде интелектуална, но съвсем не по-малко елитарно духовна, да предизвика размисъл и да послужи като ръководство за запознаване с Дзен и това велико Изкуство на Вътрешната стрелба с Вътрешния лък.

Бележка: Тези редове за размисъл, съвсем не биха искали да хвърлят и прашинка върху, прекрасната книга-изследване на един човек от нацията на точността и акуратността, каквато е немската. Неслучайно може би, един човек на науката, при това германец, изразява с езика на аналитичното и интуитивното, как всъщност е възприел методите на Майстора, които са традиционни методи, в Дзен. Би могло наистина, да се замислим върху начина, по който Дзен постоянно се развива и обогатява и не позволява нито една нация да го обсеби и консервира в кой да е вид традиционализъм. Ще остане ли Дзен за бъдещите поколения, ще има ли и тогава Майстори? Безспорно да, но как ще преподават те на фона на изцяло променилата се архитектура на духовните пластове в обществото, това е само един въпрос към бъдещето. Бихме могли да надникнем при един Тайсен Дешимару, който в продължение на двадесет години преподава е сърцето на Западна Европа и отлично познава мисленето и проблемите на модерния човек. Японската будистка федерация казва за него, че е „Бодхидхарма на Новите времена“.

Ето какво заявява той:

„При Будо, съзнание и действие, трябва да бъдат винаги една. Когато започвате в Айкидо или Кендо, вие повтаряте «уаса», техниките отново и отново, и «ката» формите. Повтаряте ги до безкрайност в продължение на две или три години, докато форми и техники се превърнат в навик, във втора природа. В началото, когато ги заучавате, необходимо е да използвате личното си съзнание.“

Историята за чудното изкуство на един котарак

Имало едно време един майстор на сабя на име Шокен². В неговата къща, един огромен плъх вършел хиляди бели. Той тичал из нея дори посред бял ден. Един ден господарят на къщата затворил своя котарак в стаята, където се намирал плъха, за да може той да го хване. Но плъхът скочил на главата на котарака и го ухапал толкова жестоко, че той избягал, мяукайки силно. Тогава господарят на къщата намерил няколко съседски котарака, известни като много способни, и ги пуснал в стаята. Плъхът стоял притаен в един ъгъл и щом го наближавал някой котарак, той скачал върху него, захапвал го и го принуждавал да избяга. Плъхът изглеждал толкова страшен, че всички котараци се страхували да го атакуват. Силно разгневен, господарят започнал сам да преследва плъха, за да го убие. Но животното било толкова опитно, че убягвало всички негови удари и той не можел да го настигне. Докато го гонил, господарят разцепил на две няколко врати, маси и прегради. Но плъхът все скачал във въздуха, бърз като светкавица, той ловко избягвал всички атаки на господаря. Накрая той скочил върху лицето му и го ухапал. Облян в пот, господарят повикал своя слуга и му казал:

- Говори се, че на шест или седем мили оттук живее най-силният котарак на света. Намери го и го доведи!

Слугата довел котарака. Той сякаш Не се различавал от другите и не изглеждал нито особено интелигентен, нито особено жив. Майсторът на сабя не очаквал от него кой знае какво. Все пак той отворил вратата и го пуснал в стаята, където се намирал плъхът. Бавно, спокойно котаракът влязъл, като че ли нищо необикновено не го очаквано. Но изведнъж плъхът се разтреперил от ужас, после се притаил. Котаракът просто се приближил с бавни стъпки, хванал плъха със зъбите си и го отнесъл.

Вечерта, победените от плъха котараци, се събрали в същата на Шокен. Те почтително предложили почетното място на Стария котарак, като коленичили пред него и казали смирено:

- Ние минаваме всички за добри ловци. Ние се тренирахме, подострихме ноктите си, за да победим всички видове плъхове и дори кученцата и змиите. Никога не бяхме помисляли, че може да съществува толкова силен плъх. Но през какво изкуство, господарю, вие толкова лесно го победихте? Не крийте вашия метод и ни покажете тайната си.

Старият котарак започнал да се смее и казал:

- Вие, млади котараци, несъмнено сте много силни. Но не познавате Верния път. Ето защо победата ви се изплъзва, когато срещнете нещо неочаквано. Но разкажете ми най-напред как сте се упражнявали?

Тогава един черен (първият) котарак се приближил и казал:

- Аз произхождам от една известен в лова на плъхове фамилия. Така че реших да вървя по този път. Мога да прескачам препятствия, високи два метра, да се промъквам през нищожна дупка, където само един плъх е способен да мине. От малък съм се упражнявал на всички акробатични умения. Дори полубуден и току-що идващ в съзнание, ако видя плъх да пробягва по една греда - хващам го за миг. Но този плъх беше по-силен и аз претърпях най-ужасното поражение през живота си. Срамувам се.

Старият казал:

- Това, на което си се упражнявал, е било само техника на сръчност, ти си тренирал само тялото си. Твоето съзнание е заето от въпроса: „Как да победя?“ Така ти си зает още да преследваш целта. Когато старите учители преподаваха техниката, те го правиха, за да покажат едната страна на пътя. Тяхната техника беше обикновена, но тя съдържаше най-високата истина. Днешният свят се занимава само с техниката. Така бяха открити много неща, отговарящи на формулата: „Ако се прави това, то се случва онова“. Но какъв е резултатът? Единствено сръчност. И като бе пожертван традиционният път, посредством интелигентността и състезателния дух, се стигна до изчерпването на техниката. Сега напредъкът е невъзможен. Винаги е така, когато се мисли само за това и като се използва единствено интелектът. Умът наистина е функция на съзнанието, но ако той не стои на ПЪТЯ и не цели единствено умението, той става началото на грешката и това, което постига, е нещо лошо. Така че, иди си и се упражнявай по верния начин.

Тогава един голям котарак, нашарен като тигър (вторият котарак), се приближил и казал:

- Изкуството на воина според мен зависи от духа. Така че, аз се упражнявах непрекъснато в това умение. Струва ми се, че моят дух е твърд като стомана, свободен и зареден с духа „Ки“, който изпълва Небето и земята (Мен Дзъ). Когато видя неприятеля, този всемогъщ дух го омагьосва и победата предварително е спечелена от мен. Аз просто се приближавам, настройвам се в „тон“ с неприятеля, хипнотизирам го и го насочвам накъдето си искам наляво или надясно, предвиждам всичките му отклонения. Никак не се занимавам със самата техника. Тя се получава от само себе си. Ако един плъх тича по греда, аз го гледам втренчено и той вече пада в ноктите ми. Но този тайнствен плъх идва безформен и си отива без следа. Какво означава това, не знам.

Старият котарак отговорил:

- Това, в което си упорствал, наистина е ефектът, произведен от голямата сила, която изпълва Небето и земята. Но това, което си придобил от нея, е само психическа енергия, а не това, което идва от Доброто, това, което заслужава името „добро“. Самият факт, че съществува съзнанието за силата, с която ти искаш да победиш, работи вече срещу твоята победа. Твоето „аз“ играе роля. Ако това на противника е по-силно, какво става? Ако искаш да победиш противника си чрез превъзходството на твоята сила, той ще ти противопостави своята. Нима си представяш, че единствено ти си силен, а всички други - слаби? Как трябва да се държи човек, ако съществува нещо, невъзможно да бъде победено, с най-голямата воля на света, чрез превъзходството на своята собствена сила? - Ето въпроса! Това, което ти чувстваш в себе си като „свободно“ и „твърдо като стомана“, „изпълващо Небето и земята“, не е голямата сила, а само нейното отражение в теб. Това е твоето собствено съзнание (дух). А това значи просто, сянката на големия дух. Без съмнения, тя представя себе си за голямата обширна енергия. В действителност това е нещо съвсем друго. Съзнанието, за което говори Мен Дзь, е силно, защото то е осветено непрекъснато от една голяма яснота. Твоето съзнание придобива своята сила само в определени условия. Твоята сила и тази, за която говори Мен Дзъ, имат различни източници, така че ефектът им е различен. Те са толкова различни, колкото вечното течение на една река и бързият прилив, който приижда за една нощ. Тогава, какво съзнание е нужно да имаш, когато си изправен пред нещо, непобедимо от каквато и да било случайна духовна сила? Това е въпросът. Една поговорка казва:

„Плъхът, който е в смъртна опасност, се хвърля дори върху котката.“ Ако врагът е в смъртна опасност, той вече от нищо не се плаши. Той забравя живота си, нещастието си, себе си, той е свободен от победата или поражението. Той няма вече никакво намерение да осигури съществуването си. Затова волята му е от стомана. Как да триумфираш над него с някаква духовна сила, която си придобил за себе си?

Тогава един стар сив котарак (третият котарак) се приближил и казал:

- Да, наистина вие имате право. Психическата сила, колкото и да е силна, има собствена форма. Това, което има форма, дори и съвсем малка, може да се хване. Ето защо аз отдавна упражнявах душата си (силата на сърцето). Аз не практикувам силата, която превъзхожда духовно врага, както вторият котарак. Аз също така не се бия (както първият котарак). Аз се примирявам с моя противник, ставам едно с него и не му се противопоставям по никакъв начин. Ако той е по-силен от мен, аз просто отстъпвам и правя, общо взето, всичко, което той иска. Моето изкуство е подобно на „хващане на летящи камъчета с един развят плащ“. Плъх, който иска да ме атакува, колкото и да е силен, не намира нищо, върху което да се хвърли, нищо, в което да забие ноктите си. Но днешният плъх просто не влизаше в играта ми. Той се приближаваше и отстъпваше неуловим като Бог. Никога не съм виждал подобно нещо.

Тогава Старият котарак казал:

- Това, което ти наричаш свързване, не идва от съществото. Това не е от голямата природа. Това е изкуствено свързване, трик. Така ти искаш съзнателно да се избавиш от агресивността на нападателя. Но той забелязва твоето намерение, понеже, макар и бегло, ти мислиш за това. Ако със съзнанието за това, ти се правиш на „помирителен“, ти само хвърляш безредие в твоето съзнание, което е обърнато към атаката. Точността на твоя усет и на твоето действие, страдат от това. Всичко това, което ти правиш с едно съзнателно намерение, унищожава първичната вибрация, която скрито действа на голямата Природа и спира протичането на нейното спонтанно движение. Откъде тогава ще дойде едно чудотворно действие? Когато не мислиш повече за нищо, не искаш, нито пък правиш нещо, а се оставяш - себе си и движението си, на вибрацията на съществото, само тогава ти нямаш вече уловима форма. Нищо не може да дойде срещу теб като противоформа и така няма вече никакъв неприятел, да може да ти устои.

Аз съвсем не мисля, че вашето обучение е напразно. Всичко и всяко нещо, може да бъде една част от Пътя. Техниката и Пътят могат да бъдат едно и също нещо. Тогава голямото Съзнание, „Всемогъщото“ присъства, то се проявява и в действието на тялото. Силата на голямото съзнание (Ки) служи на личността на човека. Този, чието Ки е свободно, може да противостои независимо на какво точно и при това с безкрайна свобода. Ако твоето съзнание е обединено, дори и да не включваш никаква сила в битката, то няма да се пречупи нито от злато, нито от камък. Има само едно условие: дори най-малка следа от съзнание за себе си, не трябва да действува, иначе всичко се разваля.

Ако мислиш за това, дори за миг, всичко става изкуствено. Това не е причинено от съществото, а от първичната вибрация на тялото, което е застанало на Пътя. Тогава и противникът няма да бъде подчинен на твоята воля. Той ще може да ти устои. Тогава какъв метод или какво изкуство трябва да се използва? Когато ти си в определено състояние, освободен от всякакво съзнание, когато ти действаш, без намерение, в съгласие с голямата Природа, само тогава ти си върху Верния път. Така че, остави всяко намерение, упражнявай се в отсъствие, от намерение и остави нещата да бъдат вършени от Съществото. Този път е безкраен, неизчерпаем. - Старият котарак замълчал и добавил още нещо впечатляващо. - Не вярвайте, че ви казах за това най-висшето, което може да съществува. Преди известно време в съседното село живееше един стар котарак. Той спеше през целия ден. Нищо в него не изглеждаше като духовна сила. Той лежеше там като дърво. Никой не беше виждал плъх, хванат от него. Но там където той беше, на мили разстояние не бяха намирали дори само един. И където и да се появеше или установяваше, нищо не се показваше. Аз го посетих един ден и го попитах как да се обясни това. Той не ми отговори. Зададох му още три пъти същия въпрос. Той остана безмълвен. Не защото отказваше да отговори: явно беше, че не знае какво да каже. Тогава аз разбрах - този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае. Този котарак беше забравил всичко, себе си и всички неща около себе си. Той беше станал „нищо“. Той беше достигнал най-високото състояние на отсъствие на намерение (четвъртият котарак). И тука можем да кажем: той беше намерил Божествения път на воин - да побеждаваш, без да убиваш. Аз съм още твърде далеч от него.

Шокен изслушал това като насън, приближил се, поздравил Стария котарак и казал:

- Вече дълго време упражнявам изкуството на сабята, но още не съм достигнал целта. Чух вашите мнения и мисля, че разбрах истинския смисъл на моя път. Все пак ви моля настойчиво, кажете ми още нещо за вашата тайна.

Тогава старият котарак заговорил:

- Как може да стане това? Аз съм само едно животно и плъхът е моята храна. Как бих могъл да зная нещо за човешките работи? Зная само това: смисълът на изкуството на сабята не е просто да победиш един враг. Това е едно изкуство, чрез което в определен момент се достига Голяма яснота, Светлината на Принципа на смъртта и живота. Погълнат от всяка техническа практика, един истински воин би трябвало непрекъснато да се тренира в духовното упражнение на тази Яснота. Чрез това той трябва преди всичко да задълбочава изучаването на Принципа на съществото за смъртта и за живота, за същността на смъртта. Човекът, свободен от всичко, което отбива от Пътя, единствен ще достигне до голямата духовна светлина, но ще бъде далеч от центъра, най-вече от всяка определяща мисъл. Ако съществото е оставено без привързаности, освободено от „аза“ (егото) и от всякакво нещо, то може, когато това е нужно, да се прояви напълно свободно. Но ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник. От него се получава нещо установено в себе си. Ако то стане нещо установено, то тогава има също едно установено в себе си „аз“ и нещо, което му се противопоставя. Тогава двама застават един срещу друг и се борят един срещу друг, за да просъществуват. Ако случаят е такъв, то чудотворните функции на съществото, способни да противостоят на всякаква промяна, са спрени. Клопката на смъртта се затваря отново, загубена е специфичната светлина на съществото. Как би било възможно в такова състояние да срещнеш неприятеля с точно поведение и да гледаш „победа и поражение“ в лицето? Дори победата ще бъде случайност без връзка с истинското Изкуство на сабята.

Да бъдеш свободен от всякакво нещо, все пак не означава една празна празнота. Съществото в самото себе си няма собствена природа. То е зад всякаква форма, то не събира нищо в себе си. Ако човек спре или ако задържи каквото и да било, едва-едва и дори само за един миг, голямата сила остава прикрепена към него и равновесието на енергиите, които изтичат естествено от източниците, е изгубено. Ако съществото е задържано, толкова малко и от каквото и да било, то не е свободно, неговата енергия не се разпространява вече без препятствия в своята пълнота. Когато равновесието, което идва от съществото, е разбито в една или друга посока, неговата сила прелива или потокът е недостатъчен. Ако тя прелива, прекалено много енергия блика и вече не може да бъде спряна. Ако тя е недостатъчно, действието на съзнанието става слабо и неуловимо. В нужния момент, тя не е вече достатъчна да овладее положението. Това, което наричам да си свободен от нещата, не е нищи друго освен това: не взимайте нищо, не се опирайте на нищо, не определяйте нищо, тогава няма да има субект, нито обект. Без „аз“ нито „противоаз“. Ако нещо се случи, човек го посреща тъй както, че това е несъзнателно, и това не оставя никаква следа. В „Книга на промените“ е казано: „Без действие, без движение, напълно спокойно. Това е единственият начин да се изразят съществото и Законът на нещата, вътрешността на всяко безсъзнание и накрая да станеш едно с Небето и земята.“ Този, който упражнява и разбира така Изкуството на сабята, е близо до истината на Пътя.

Като чул това, Шокен попитал:

- Какво означава да няма нито „аз“ нито „противоаз“ без субект или обект?

Котаракът отговорил:

- Когато и понеже има един „аз“, има един неприятел. Нека не заставаме като „аз“ и няма вече да има противник. Това, което наричаме така, е синоним на обратното. Докато нещата запазват някаква форма, те предполагат винаги една противоформа. Ако моето същество не се е установило в своя собствена форма, то няма също и противна противоформа. Щом няма нищо противостоящо, то няма също нищо, което да се представи срещу мен. Това ще рече, че няма нито „аз“, нито „противо-аз“ Ако човек се освободи напълно от притежанието на самия себе си, ако така той се освободи до дъното на душата си от всяко нещо, той се озовава в хармония със света, става едно с всички неща в голямата единност на цялото. Дори когато формата на противника се разпада, човек не осъзнава това. Не, че той вътрешно не си дава сметка, но той не се спира и съзнанието продължава да се движи свободно от всякакво ограничение. Неговото действие отвръща просто и свободно чрез съществото.

Ако нашето съзнание не е вече заето, нито развълнувано от нищо, светът такъв, какъвто той е, става напълно наш и едно с нас. Човек го приема тогава оттатък доброто и лошото, оттатък симпатията и антипатията. Без предразсъдъци, без да държи сметка за нищо. Всички противоположности, които ни се представят: печалба и загуба, добро и зло, радост или мъка, произхождат от нас. В цялата безбрежност на Небето и земята, следователно нищо не струва повече от нашата същност, усилието да бъда позната. Един древен поет казва: „Едно зрънце прах в окото и трите Вселени са вече прекалено тесни. Ако нищо не е важно за нас, й най-малкото легло ще ни стане вече твърде широко.“ Това означава: ако една прашинка влезе в окото ни, то не може вече да се отвори. Защото в него влиза нещо там, където може да се вижда добре, само ако нищо няма там. Това може да ни послужи за сравнение със съществото, което е Осветляваща светлина, свободна в себе си от всичко онова, което е „нещо“. Но ако нещо заседне отпред, неговата способност не може да се прояви.

Един друг поет казва: „Ако човек е заобиколен от неприятели на брой сто хиляди, това, което той е сам по себе си като форма, е разрушено. Въпреки това, съществото е, и остава мое, колкото и да е силен неприятелят. Никой неприятел няма да влезе в него никога.“

Конфуций казва: „Съществото, дори това на един беден човек, не може да бъде откраднато.“ Но ако съзнанието е в безпорядък, тогава нашето същество се обръща срещу нас.

Това е всичко, което мога да ви кажа. Слезте у себе си, променете се. Един Учител, никога не може повече от това да предаде нещо и да се опита да го обясни на ученика. Самият аз, единствено, мога да разпозная Истината и да я направя моя. Това се нарича интеграция (присъединяване към самия себе си). Истината минава от сърце на сърце. Това е едно предаване по един неочакван път оттатък обучението и знанието. Това не означава да се противопоставиш на обучението на Майстора. Истината е, че и това също няма власт да предава самата истина. Дзен не е единствен в това отношение.

От духовните упражнения на старите майстори, възпитатели на душата, та до Изкуството, интеграцията (обединението) на самия себе си, е бил винаги основния център, който се е предавал от сърце на сърце, извън всякакъв традиционен метод. Смисълът на едно преподаване е само да подскаже търсенето на това, което всеки носи у себе си, без да го знае. Значи няма тайна, която Учителят да може да предаде на ученика. Да се преподава е лесно. Да се слуша също е лесно, но по трудното е да се осъзнае това, което е у самия тебе, да го откриеш и действително да го овладееш. Това се нарича да гледаш в своето собствено същество, да го съзерцаваш. Ако това ни се отдаде, ние имаме Сатори.

Това е голямото и велико Събуждане, вън от съня на илюзиите. Да се пробудиш да гледаш в своето собствено същество, да усещаш самия себе си, всичко това е едно и също.

Предговор от Дайсецу Тейтаро Судзуки

Една от най-важните черти, които забелязваме при практикуване на стрелба с лък, и всъщност, при практикуване на всички изкуства, изучавани в Япония, вероятно и в другите далекоизточни страни е, че те не са предназначени утилитарно или само за чисто естетическо удоволствие, а целят да тренират съзнанието; всъщност - да го приведат в контакт с цялостната реалност. Ето защо, стрелбата с лък не се практикува единствено с цел да улучиш мишената; воинът, въоръжен с меч, не борави с меча единствено с цел да надвие противника; танцьорът не танцува единствено с цел да изпълни с тялото си, определени ритмични движения. На първо място, съзнанието трябва да се приведе в хармония с Безсъзнателното.

Ако човек наистина желае да стане майстор в дадено Изкуство, техническото познание не е достатъчно. Човек трябва така да се издигне над техниката, че изкуството да се превърне в „безизкуствено Изкуство“, израстващо от Безсъзнателното.

В случая на стрелбата с лък, стрелецът и мишената, вече не са два противопоставящи се обекта, а една обща реалност. Стрелецът престава да се осъзнава като онзи, който е зает да уцели мишената пред себе си. Това състояние на без съзнателност се осъзнава едва тогава, когато съвсем изпразнен и освободен от егото, той става едно с целта, с усъвършенстването на техническите си умения, макар че в това има нещо от съвсем различен порядък, което не би могло да се постигне и с най-ускорено изучаване на изкуството.

Онова, което отличава най-характерно Дзен от всички останали учения - религиозни, философски или мистични е, че въпреки, че никога не излиза извън рамките на нашето ежедневие, при цялата си практичност и конкретност на принципа „Тук и сега“, Дзен притежава нещо, което го поставя встрани от световния безпорядък и безпокойство. Тук стигаме до връзката между Дзен от една страна и стрелбата с лък от друга, до връзката и с други изкуства; като боя с мечове, подреждането на цветя, чаената церемония, танца и някои изящни изкуства.

Дзен, това е „всекидневното съзнание“, както е обявил Башо (Ма-цу, починал 788 г.) Това „всекидневно съзнание“ не е нещо повече от „спя, когато съм уморен, ям, когато съм гладен“. Щом ние започнем да размишляваме, да обмисляме или да концептуализираме, тогава първоначалната безсъзнателност се губи и се намесва мисълта. Когато ядем, ние вече не ядем, когато спим, ние вече не спим. Всъщност, стрелата напуска тетивата, но не лети право към мишената, нито пък мишената остава на мястото си. Намесва се пресмятане в обикновения погрешен случай, което е погрешно пресмятане. И цялата стрелба с лък тръгва по погрешен път. Тогава обърканото съзнание на стрелеца се издава във всеки миг, проявява се във всяко поле за дейност.

Човекът е „мислеща тръстика“, но великите си творения е създал, когато не пресмята и не мисли. „Детското“ трябва да се възстанови след дълги години упражнения в Изкуството на забравянето (поставянето на втори план - бел от ред.) на егото. Когато това се постигне, човек мисли и все пак не мисли. Той мисли също като дъжда, който пада от небето; мисли като вълните, които преминават по океана; мисли като звездите, огряващи нощното небе; мисли като зелените листа, произлизащи от пъпките в лекия пролетен ветрец. И всъщност, той е едновременно и дъждът; океанът, звездите, листата.

Когато човек достигне този етап на „духовно“ развитие, той е Дзен-художник на живота. Той не се нуждае като живописеца от платно, четки и бои; нито пък са му необходими, както на стрелеца с лък, стрела, лък и мишена, - и други принадлежности. Той разполага със своите крайници, тяло, глава и други части. Неговият Дзен-живот се себеизразява чрез всички тези „средства“, които са важни за неговата изява. Ръцете и краката му, са четките, а цялата Вселена - платното, върху което той рисува живота си, цели 70, 80, а дори и 90 години. Тази картина се нарича „история“.

Хойен от Госозен (починал 1104 г.) казва: „Ето един човек, който, превръщайки празнотата на пространството в лист хартия, вълните на океана - в мастилница, а Планината Сумеру - в четка, изписва тези пет йероглифа: со-ши-сай-рай-и³. Пред подобен мъж аз раздиплям моето загу⁴ и правя най-дълбок поклон“.

Човек може да се запита: „Какво ли означава това фантастично изявление? Защо човек, способен да извърши подобен подвиг, се счита за достоен за най-върховната почит?“

Един майстор на Дзен вероятно би отвърнал: „Аз ям, когато съм гладен, спя, когато съм уморен“. Ако е настроен към Природата, сигурно ще каже: „Вчера времето беше хубаво, а днес вали“.

За читателя, обаче, въпросът може би, все още остава неразрешен - „Къде е всъщност тук стрелецът с лък?“

В тази чудесна малка книга, г-н Херигел, немски философ, който пристига в Япония и започва да практикува стрелба с, лък, като начин за разбиране на Дзен, дава отчет, внасящ много светлина, черпейки ат своя собствен опит. Чрез подобен изказ, читателят ще открие по-несложен път, как да се справи с онова, което много често му изглежда като странен и донякъде невъзможен за проумяване източен опит.

Дайсецу Т. Судзуки

Ипсуич, Масачузетс,

1953 г., май

Предговор

През 1936 г. една лекция, която прочетох в Германско-Японското общество в Берлин, се появи в списание „Нипон“ под заглавие „Рицарското изкуство на стрелбата с лък“. Прочетох тази лекция възможно най-резервирано, защото намерението ми бе да покажа тясната връзка, съществуваща между това Изкуство и Дзен. И тъй като тази връзка не се поддава на точно описание и истинска дефиниция, напълно осъзнавах мимолетната природа на своя опит.

Въпреки всичко, моите бележки предизвикаха голям интерес. Те бяха преведени на японски през 1937 г., на холандски - през 1938 г., а през 1939 г. получих новината - непотвърдена досега, че се планира превод в Индия. През 1940 г., се появи много подобрен японски превод, придружен от свидетелството На очевидеца проф. Созо Комачийя.

Когато Курт Велър, публикувал „Великото освобождение“, тъй важната книга за разпространението на Дзен от Д. Т; Судзуки (последният е автор на внимателно запланувана серия от будистки писания), ме попита дали съм постигнал известен духовен прогрес през изминалите 10 години, а това означава 10 години постоянна практика, и когато ми каза, че бих могъл да се изразя много по-добре отпреди, т.е. с по-голямо разбиране и осъзнаване, какво точно представлява това „мистично“ изкуство, тогава аз реших да опиша моя опит в нова форма.

Незабравимите спомени и бележките, които си бях водил дотогава по повод на уроците по стрелба с лък, се оказаха от изключителна помощ. Още. повече, бих могъл да твърдя, че в това изложение няма нито една дума, която Майсторът не би казал, нито един образ или сравнение, които той не би използвал. Опитах се да поддържам езика си възможно най-прост. Не само защото Дзен учи и застъпва възможно най-икономичното изразяване, но и защото открих (осъзнах), че онова, което не мога да изкажа съвсем просто, без да прибягвам до мистичния жаргон, всъщност не е станало достатъчно ясно и за самия мен.

Да напиша книга върху най-същественото от Дзен влиза в плановете ми за близкото бъдеще.

Ойген Херигел⁵

1 „Дзен и изкуството на стрелба с лък“ е част от поредицата книги, свързани с Дзен и Будо културата — виж Издателска програма Хелиопол — „Дзен и Будо“

2 Приказката, датира от началото на XVII в. и се е преподавала като тайно наставление от Учител на ученик в една от школите по Кен-джуцу

3 Тези пет йероглифа на китайски, буквално преведени, означават „първият мотив на патриарха за завръщане от Запад“ Темата често е избирана за предмет на МОНДО. Това е същото, както и да се пита за най-важното нещо в Дзен. Когато се разбере това, Дзен е самото то.

4 „Загу“ е една от вещите, която носят Дзен-монасите. Той го раздипля пред себе си, когато се кланя на Буда или на Учителя

5 Ойген Херигел е германец, професор по философия, преподавал е в Токийския университет в периода между двете войни. Тогава той се е срещал с Дзен майстори и опита от тези свои срещне отразил в настоящата книга